Leo’s Tiny Life ♠ HisMemories.com

Историята на Джоуи Де Майо (от Manowar) за това как се е случило така, че свири на бас китара.

Нашата история (на гимназиалната ни рок групичка) е следната: Вече ходехме на уроци по класическа китара и когато дойде времето да си купим електрически инструменти и бяхме определили ден, който да бъде deadline, в който да сме разпределили кой на какво да свири (да, положението наистина беше толкова гимназиално-забавно), в едно от междучасията Ванката каза: ми аз ще свиря на баса; аз казвам - ми ок; на следващото междучасие той идва и казва - не, аз ще съм на китара, аз пак казвам - ми ок; после, преди да е свършило междучасието, идва пак и казва - “последно, аз съм на бас”. И така и стана. Истината е, че ако имахме още една стая у дома - щях да си купя барабани…

Скоро ще се навършат 40 дни без Църо. Когато научих, че е починал, целият ден ми се обърна и ме налегнаха какви ли не мисли. Защо си е отишъл един толкова готин човек; защо си е отишъл един толкова млад човек; защо ни напуска един от най-техничните и креативни барабанисти. Достатъчно е човек да го чуе как свири в 30-минутното албумче на Era (Point of View) за да разбере, че е от класата на Vinnie Paul например.

За първи път чух Ера в предаването “Powerkick” на Димитър Ковачев “The Funk” по тогавашното радио Експрес… Предаването винаги започваше с “Fucking Hostile” на Pantera и завършваше с оригинала на “What a Wonderful World”… Бил съм в четвърти или пети клас. По това предаване за първи път чух Blind Guardian. Tъкмо беше излязъл “Somewhere Far Beyond”. Значи е било 92-ра. Чак не ми се вярва. Нямаше интернет. Но за това пък имаше Powerkick, двукасетъчен рекордер, Унисон и магазинчето на Митко Фънка - мисля, че се наричаше Funkytown. Funkytown се намираше до френската гимназия (от лявата и страна) и беше мъничко бутиче, където можеше да намериш повечето неща, които си чул в предаването по Експрес.

Как процедирах. Записвах си всяко предаване. Така не се налагаше за запомням или записвам имената на групите - слушах записите и по пътя на естествения подбор, най-стойностните песни се отпечатваха в съзнанието ми на 12-13 годишен прогимназист. Така например, веднъж бях успял да запиша не малка част от Tokyo Tales. Това беше една от петте касети, която взех със себе си това лято, което прекарах в Стара планина и песента, която слушах отново и отново беше “Journey Through The Dark”… live версията. Оттогава Guardian ми носят една особена атмосфера - гори, лесове, паралелни светове отвъд нашия, с митични същества. По Powerkick за пръв път чух и Sick of it All например и разбрах кога е излязъл втория на Pro-Pain (първия, “Foul Taste of Freedom” вече го имах, не бях чак толкова зле с материала). След това отивах във Funkytown и си пазарувах. Ако не от там - “оригинали” от Унисон. Ако не от Унисон - от тенекиената будка на Кооперативния пазар. Ако не от там - от Божо на по-горния етаж. Добре че имах двукъсетъчен и излишък от 90-минутни касети BASF. Те и до ден днешен са си тип-топ. Да живее немската химическа индустрия.

Една вечер Митко фънка пусна части от новия албум на ЕРА. Една от песните се наричаше “Horse’s Blues” и беше 4-5 секундно цвилене. Друга беше - “Somebody’s Comin’ ” - в две части - записани собственоръчно от Митко Фънка с помощта на леген пълен с вода. Беше ми обаче достатъчно да чуя само 2 от по-нормалните песни на Ера, за да отида още на следващия ден до магазинчето до френската. По някакъв странен начин в главата ми звученето им се доближаваше до това на първия Pro-Pain, а барабаните баха особено надъхващи. По това време си мечтаех да свиря на барабани. И основните виновници за това бяха Vinnie Paul, Gene Hoglan и барабаните на Ера. Църо. По-късно разбрах, че ако искам да вкарам някой инструмент вкъщи, няма да е повече от китара. И китара бе indeed.

Да, Images and Words беше вече излязъл, даже си спомням как Митко Фънка го пускаше в предаването си и казваше - “Ето този албум е много добър и затова сме го внесли, но стои по рафтовете на Funkytown и никой не го купува, понеже ние българите рупаме ли рупаме” (така че и аз рупах - не бях още узрял за DT, Mike Portnoy тепърва щеше да ме кара да съжалявам, че не съсм се преборил за барабаните). Тази фраза я помня все едно беше вчера. Както помня и като вчера: “Уважаеми слушатели на Powerkick, не съжалявайте, че в тези горещи дни не сте на море, а сте си в София, не им вярвайте, че в автобусите гледат филми и им е прохладно - нема видео, нема еркъндишън!” Много як водещ. Сигурен съм, че и сега пак би бил як.

После мъкнех приятели по концерти на Alien Industry - това беше доста по-късничко. Не че бяха и много - един в апокрифна зала на последния етаж на НДК, друг - като част от SUB-Fest-а в Биологическия факултет… И на барабаните пак беше Църо. Много як. С шапка с козирка и спейсменки, може би и с пухенка без ръкави… Класически.

Ами S.Y.C.O. Tribe? Най-професионалният музикален продукт на българския пазар за времето си - “A Head Full Off..” (да, с двойно F беше). Колко пого сме правили на Anthem! На човек винаги най-мило му остава това, което е обичал на младини.

Църо почина на 12 септември. На 33.

Почивай в мир. С Даймбег и Чък.

( Профил на Църо в MySpace ) ( Страница на Alien Industry в MySpace )

За пореден път сменям интернет обиталището си. В началото (2002) беше един postnuke (php-nuke базирана система за управление на съдържанието), инсталиран на служебното двеста-и-нещо мегахерцово AMD на Зак. Тогава той работеше в един от малките интернет доставчици в София, беше сложил Slackware на машинката си и ми беше дал shell акаунт. В замаяна на това, че можех да изтезавам машинката му с бъгави CMS-и му помагах с дизайна и част от новините за хоби-проекта му - информационен сайт за Slackware. Нито журналът, нито сайтът на Зак просъществуваха дълго. Единственият български блогър, който помня от това време като че ли е Петя, а понятието “блогър” беше чуждо колкото на толкова всички сравнително активни интернет обитатели по това време, толкова и на мен. След това продължих (погрешно) да експериментирам повече с формата отколкото със съдържанието. Местих се “на ново място”, задвижвано от XOOPS, от b2 (за по-младите - това беше някогашното битие на wordpress). След време открих чара на LiveJournal - може би и до днес - един от най-добрите примери за социална мрежа, да именно социална мрежа, въпреки, че за невъоръженото око изглежда просто като място за лични журнали. А по това време, LiveJournal беше многократно по-стойностен, изчистен и ценен от потребителите си - приемането в клуба му ставаше само с покани и всеки потребител имаше право да покани само един единствен човек. Нямах познати там, затова се регистрирах в отворената и безплатна алтернатива Blurty.com Е, имах журнал, технически съответстващ едно към едно с този на LiveJournal (същия свободен софтуер), но там го нямаше обществото от интересни активни хора, което трябва да е достатъчно голямо, за да може човекът с особен вкус за едно или друго да намери поне шепа съмишленици и автори, в чийто редовен читател да се превърне. Затова издирих LiveJournal-ския акаунт на произволен българин, който в последствие се оказа много точен младеж, с когото се оказа, че сме учили в един и същи факултет и се престраших да го помоля за единствената му покана за LJ. И той ме покани с готовност (благодаря, Георги). И така, за известно време бях редовен потребител на най-приятната социална мрежа, населена с приятни особняци, които се обединяваха по интереси и споделяха много повече за живота си от вече баналното a/s/l, една песен, няколко клипа и няколко поста “здравей, благодаря, че ме добави”. След това обаче поканите отпаднаха и всеки можеше свободно да се регистрира. Не изведнъж… по-скоро за няколко месеца, дори година, сайтът се промени. “Приятелите”, чиито синдикирани постове четях всеки ден не се бяха изменили, но групите се бяха наводнили с новодошли търсачи на статус и внимание. Така и никога не изоставих LJ изцяло, но отново ми се стори хубаво и уютно да разположа журнала си на отделен, собствен сайт и донякъде да бъда единак. По това време SEO ми беше хоби и затова избрах втората най-добра в SEO-отношение платформа по това време - Drupal (Plone щеше да дойде в повече на нервите ми). И това превъплъщение не просъществува твърде дълго, въпреки, че като цяло изпълнението беше сполучливо. Винаги се намираха дребни детайли, които да ме накарат да закрия и изтрия всичко. Но след няколко седмици на апатия, отново ме досърбяваха ръцете да споделя някоя своя позиция или просто знаменателен момент. И отново се връщах към LiveJournal. Безброй пъти съм се убеждавал, че е по-добре, по-здравословно, по-щадящо да нямам никакъв журнал, да не се налага да защитавам непопулярните си позиции, да губя часове пред екрана в седмиците преди решаващи изпити и събития. Но за мен се оказа нещо неизбежно - нужно ми е да споделя линк или два, изречение или абзац и най-добре за всички е това да се случи по най-ненатрапчивия начин - с публикация в личния журнал асорти (да, все още имам познати, които го правят с помощта на двадесет сантиметрови carbon copy списъци). Типична стратегия при учене - ако има нещо, което те занимава, просто го излей върху хартия, за да можеш да продължиш напред с ясно и чисто съзнание.

Сега зная, че няма да изоставя LJ - дали под формата на Private Entries или Friends Only Posts, под една или друга форма най-вероятно ще остана там.

И все пак - защо реших да направя отделен сайт.

• Защото имам свободата да редактирам външния вид на сайта по какъвто начин пожелая, да сложа java script и embedded objects (броячи, last.fm радио и т.н.) където поискам.;
• Защото предпочитам да инвестирам времето си в свои страници, а не в такива, притежавани от Six Apart, които могат да направят съвсем непредизвестено каквото пожелаят с тях - например да сложат масивни банери като във vox.com;
• Защото като че ли стана задължително да имаш - “ако наистина можеш да си направиш сам, защо използваш масова услуга като масите…” - е добре, мога, направих си, подчиних се на клишето;
• Още причини, за които сега не мога да се сетя, но със сигурност ще си ги спомня утре докато чакам трамвая.

Негативите:

• Ще трябва сам да се грижа са неизбежния спам;
• Ще трябва сам да се боря с актуализации на машината, плъгини, теми;
• Сървърът, базата, и php-то със сигурност ще се чупят по-често отколкото на сървърите на LJ. Или поне за по-дълго време - LJ са доста бързи с ремонтите;
• Ще трябва да плащам. За домейна например. Колкото за две водки плюс три бири в О!Шипка.