Leo’s Tiny Life ♠ HisMemories.com

Днес се навършват 3 години от убийството на Dimabag Darrell, човек чийто лик е бил на тенсиките, които съм носил от 92-93-та насам (и като него носех бръснарско ножче на врата си от подготвителен клас до края на първи курс… когато се разделих и с дългата си коса), невероятен китарист, впечатляващ не толкова с невероятна техника, колкото с умението си да създава атмосфера в песните, с умението си да създава онова, което всеки разбира какво е, но за което така и не намира аналог на собствения си език - groove. Китаристът на PanterA… За нас, през деветдесетте PanterA беше просто метъл или хардкор - някаква смесица, която ни караше да скачаме за пого на “Fucking Hostile” или да се разчувстваме на “Hollow” или да поканим на танц чаровна метълка на “Cemetery Gates“. По-късно ги определят, като (едни от) бащите на “groove metal”, етикетче, което по-късно ще залепят и на MachineHead (които обожавах, после залитнаха по неприятния за мен нео-метъл, но сега, след като създадоха втория си шедьовър, обожавам още повече). Една от песните в последния MachineHead е “посветена” на “критика” William Grim от списаниети Iconoclast, който публикува статия, атакувща покойния Dimebag и цялата метъл култура въобще. Съществуването на хора като William Grim ми остава непонятно. Той със сигурност е усетил какво означава да отправиш напдки срещу една от най-симпатичните, добри, всесели, енергични, непретенциози и същевременно виртуозни личности в метъл-света, каквато беше Dime Darrell.

След свързаните с наркотици проблеми на Phil Anselmo и практическото разпадене на PanterA, Dimebag с брат си Vinnie и Бившия китарист на Halford (изявяващ се тук като вокал), бяха създали DamagePlan. И макар и първият (и единствен) техен албум да не представляваше особено вдъхновение за мен, бях много, много щастлив, че хората от PanterA продължаваха да имат свой творчески път (след като други, повлияли на съзнанието и сърцето ми по възможно най-силния за един музикант начин, ни бяха напуснали пак през Декември, няколко години по рано… RIP, Chuck).

И в един момент, по време на концерт в малко градче, някакъв млад бивш-военен retard излиза на сцената и го застрелва със законно-притежавания си пистолет, крещейки “ти си виновен, че Пантера се разпадна”… А това дори не беше така… “Виновен” за разпада беше Phil, един от най-харизматичните личности в метъла. Баха се сдърпали и нацупили един на друг - нещо като свада между приятели, която всички очаквахме рано или късно да свърши… никой не вярваше, че такива приятели наистина се ненавиждат. Феновете се оказаха прави - поне Phil призна, че винаги го в обичал повече от роден брат… за съжаление обаче, това стана след смъртта на Dimebag. От тогава, вече за трета година, на сайта на Phil няма нищо друго освен това черно писмо.

Знаете какви са новинарските емисии у нас - често новини от глобално значение минават “покрай ушите им” и така и не намират отражение. Но на този ден преди три години не беше така… И канал едно и би ти ви (предполагам и други) съобщиха в централните си емисии за това, че “китаристът на Пантера е бил застрелян на сцената по време на концерт”. За мен това означаваше, че дори измежду хората тaм, са се намерили такива, за които Dimebag е значел толкова много, че са се преборили тази новина да бъде една от топ-новините на деня. Тъгата от смъртта на Chuck Schuldiner разтърси хората, но намери отражение основно в интеренет и специализираните радио-предавания и списания - бяхме ясно-дефинирана група хора, които знаеха какво са загубили. При смъртта на Dime обаче, с участието и традиционните електронни медии, човек имаше усещането, че цял свят скърби…

R.I.P, Dime, far beyond…