Leo’s Tiny Life ♠ HisMemories.com

(За да сте подготвени за концерта… то на пого пее ли се, но все пак…)

I know, I’m stranger in your land,
I know, ladies and gentlemen,
I know, I am coming here to stay,
And take your jobs away.
(…)

’cause God is Busy, may I help you?

I know, stayed way too long,
I know, we are not cute anymore,
I know, you will never hear this song
On the radio.

An you know, every word is truth and I,
I can make you laugh and cry,
And slivovica,rakija,
She can make your problems go away right now,

’cause God is Busy, may I help you?

• Last.FM Event Page
• Last.FM Band Page of Kultur Shock
• Las.FM Kultur Shock Group (do join, please)
• Official Kultur Shock Website
• Kultur Shock MySpace Page
• Cherno Feredje at Last.FM
• Balkandji’s Band Page at Last.FM
• Balkandji’s Group Page at Last.FM

Малко warm-up:

+ God is Busy, May I Help You (за това си носете кубинките)… или по-внушителния вариант тук (погото е неизбежно )

+ Mano mi hermano

+ The Seamstress & The Officers

+ Kultur Shock on OPTIONZ 07 Festival

+ Duna (who lives in a castle in Sofia land )

+ Една по-стара класика

Днес се навършват 3 години от убийството на Dimabag Darrell, човек чийто лик е бил на тенсиките, които съм носил от 92-93-та насам (и като него носех бръснарско ножче на врата си от подготвителен клас до края на първи курс… когато се разделих и с дългата си коса), невероятен китарист, впечатляващ не толкова с невероятна техника, колкото с умението си да създава атмосфера в песните, с умението си да създава онова, което всеки разбира какво е, но за което така и не намира аналог на собствения си език - groove. Китаристът на PanterA… За нас, през деветдесетте PanterA беше просто метъл или хардкор - някаква смесица, която ни караше да скачаме за пого на “Fucking Hostile” или да се разчувстваме на “Hollow” или да поканим на танц чаровна метълка на “Cemetery Gates“. По-късно ги определят, като (едни от) бащите на “groove metal”, етикетче, което по-късно ще залепят и на MachineHead (които обожавах, после залитнаха по неприятния за мен нео-метъл, но сега, след като създадоха втория си шедьовър, обожавам още повече). Една от песните в последния MachineHead е “посветена” на “критика” William Grim от списаниети Iconoclast, който публикува статия, атакувща покойния Dimebag и цялата метъл култура въобще. Съществуването на хора като William Grim ми остава непонятно. Той със сигурност е усетил какво означава да отправиш напдки срещу една от най-симпатичните, добри, всесели, енергични, непретенциози и същевременно виртуозни личности в метъл-света, каквато беше Dime Darrell.

След свързаните с наркотици проблеми на Phil Anselmo и практическото разпадене на PanterA, Dimebag с брат си Vinnie и Бившия китарист на Halford (изявяващ се тук като вокал), бяха създали DamagePlan. И макар и първият (и единствен) техен албум да не представляваше особено вдъхновение за мен, бях много, много щастлив, че хората от PanterA продължаваха да имат свой творчески път (след като други, повлияли на съзнанието и сърцето ми по възможно най-силния за един музикант начин, ни бяха напуснали пак през Декември, няколко години по рано… RIP, Chuck).

И в един момент, по време на концерт в малко градче, някакъв млад бивш-военен retard излиза на сцената и го застрелва със законно-притежавания си пистолет, крещейки “ти си виновен, че Пантера се разпадна”… А това дори не беше така… “Виновен” за разпада беше Phil, един от най-харизматичните личности в метъла. Баха се сдърпали и нацупили един на друг - нещо като свада между приятели, която всички очаквахме рано или късно да свърши… никой не вярваше, че такива приятели наистина се ненавиждат. Феновете се оказаха прави - поне Phil призна, че винаги го в обичал повече от роден брат… за съжаление обаче, това стана след смъртта на Dimebag. От тогава, вече за трета година, на сайта на Phil няма нищо друго освен това черно писмо.

Знаете какви са новинарските емисии у нас - често новини от глобално значение минават “покрай ушите им” и така и не намират отражение. Но на този ден преди три години не беше така… И канал едно и би ти ви (предполагам и други) съобщиха в централните си емисии за това, че “китаристът на Пантера е бил застрелян на сцената по време на концерт”. За мен това означаваше, че дори измежду хората тaм, са се намерили такива, за които Dimebag е значел толкова много, че са се преборили тази новина да бъде една от топ-новините на деня. Тъгата от смъртта на Chuck Schuldiner разтърси хората, но намери отражение основно в интеренет и специализираните радио-предавания и списания - бяхме ясно-дефинирана група хора, които знаеха какво са загубили. При смъртта на Dime обаче, с участието и традиционните електронни медии, човек имаше усещането, че цял свят скърби…

R.I.P, Dime, far beyond…

Историята на Джоуи Де Майо (от Manowar) за това как се е случило така, че свири на бас китара.

Нашата история (на гимназиалната ни рок групичка) е следната: Вече ходехме на уроци по класическа китара и когато дойде времето да си купим електрически инструменти и бяхме определили ден, който да бъде deadline, в който да сме разпределили кой на какво да свири (да, положението наистина беше толкова гимназиално-забавно), в едно от междучасията Ванката каза: ми аз ще свиря на баса; аз казвам - ми ок; на следващото междучасие той идва и казва - не, аз ще съм на китара, аз пак казвам - ми ок; после, преди да е свършило междучасието, идва пак и казва - “последно, аз съм на бас”. И така и стана. Истината е, че ако имахме още една стая у дома - щях да си купя барабани…

Скоро ще се навършат 40 дни без Църо. Когато научих, че е починал, целият ден ми се обърна и ме налегнаха какви ли не мисли. Защо си е отишъл един толкова готин човек; защо си е отишъл един толкова млад човек; защо ни напуска един от най-техничните и креативни барабанисти. Достатъчно е човек да го чуе как свири в 30-минутното албумче на Era (Point of View) за да разбере, че е от класата на Vinnie Paul например.

За първи път чух Ера в предаването “Powerkick” на Димитър Ковачев “The Funk” по тогавашното радио Експрес… Предаването винаги започваше с “Fucking Hostile” на Pantera и завършваше с оригинала на “What a Wonderful World”… Бил съм в четвърти или пети клас. По това предаване за първи път чух Blind Guardian. Tъкмо беше излязъл “Somewhere Far Beyond”. Значи е било 92-ра. Чак не ми се вярва. Нямаше интернет. Но за това пък имаше Powerkick, двукасетъчен рекордер, Унисон и магазинчето на Митко Фънка - мисля, че се наричаше Funkytown. Funkytown се намираше до френската гимназия (от лявата и страна) и беше мъничко бутиче, където можеше да намериш повечето неща, които си чул в предаването по Експрес.

Как процедирах. Записвах си всяко предаване. Така не се налагаше за запомням или записвам имената на групите - слушах записите и по пътя на естествения подбор, най-стойностните песни се отпечатваха в съзнанието ми на 12-13 годишен прогимназист. Така например, веднъж бях успял да запиша не малка част от Tokyo Tales. Това беше една от петте касети, която взех със себе си това лято, което прекарах в Стара планина и песента, която слушах отново и отново беше “Journey Through The Dark”… live версията. Оттогава Guardian ми носят една особена атмосфера - гори, лесове, паралелни светове отвъд нашия, с митични същества. По Powerkick за пръв път чух и Sick of it All например и разбрах кога е излязъл втория на Pro-Pain (първия, “Foul Taste of Freedom” вече го имах, не бях чак толкова зле с материала). След това отивах във Funkytown и си пазарувах. Ако не от там - “оригинали” от Унисон. Ако не от Унисон - от тенекиената будка на Кооперативния пазар. Ако не от там - от Божо на по-горния етаж. Добре че имах двукъсетъчен и излишък от 90-минутни касети BASF. Те и до ден днешен са си тип-топ. Да живее немската химическа индустрия.

Една вечер Митко фънка пусна части от новия албум на ЕРА. Една от песните се наричаше “Horse’s Blues” и беше 4-5 секундно цвилене. Друга беше - “Somebody’s Comin’ ” - в две части - записани собственоръчно от Митко Фънка с помощта на леген пълен с вода. Беше ми обаче достатъчно да чуя само 2 от по-нормалните песни на Ера, за да отида още на следващия ден до магазинчето до френската. По някакъв странен начин в главата ми звученето им се доближаваше до това на първия Pro-Pain, а барабаните баха особено надъхващи. По това време си мечтаех да свиря на барабани. И основните виновници за това бяха Vinnie Paul, Gene Hoglan и барабаните на Ера. Църо. По-късно разбрах, че ако искам да вкарам някой инструмент вкъщи, няма да е повече от китара. И китара бе indeed.

Да, Images and Words беше вече излязъл, даже си спомням как Митко Фънка го пускаше в предаването си и казваше - “Ето този албум е много добър и затова сме го внесли, но стои по рафтовете на Funkytown и никой не го купува, понеже ние българите рупаме ли рупаме” (така че и аз рупах - не бях още узрял за DT, Mike Portnoy тепърва щеше да ме кара да съжалявам, че не съсм се преборил за барабаните). Тази фраза я помня все едно беше вчера. Както помня и като вчера: “Уважаеми слушатели на Powerkick, не съжалявайте, че в тези горещи дни не сте на море, а сте си в София, не им вярвайте, че в автобусите гледат филми и им е прохладно - нема видео, нема еркъндишън!” Много як водещ. Сигурен съм, че и сега пак би бил як.

После мъкнех приятели по концерти на Alien Industry - това беше доста по-късничко. Не че бяха и много - един в апокрифна зала на последния етаж на НДК, друг - като част от SUB-Fest-а в Биологическия факултет… И на барабаните пак беше Църо. Много як. С шапка с козирка и спейсменки, може би и с пухенка без ръкави… Класически.

Ами S.Y.C.O. Tribe? Най-професионалният музикален продукт на българския пазар за времето си - “A Head Full Off..” (да, с двойно F беше). Колко пого сме правили на Anthem! На човек винаги най-мило му остава това, което е обичал на младини.

Църо почина на 12 септември. На 33.

Почивай в мир. С Даймбег и Чък.

( Профил на Църо в MySpace ) ( Страница на Alien Industry в MySpace )