Leo’s Tiny Life ♠ HisMemories.com

Не, сериозно, ако No Country for Old Men спечели Оскар за най-добър адаптиран сценарий или най-добър филм, това ще бъде една от най-големите jokes.

Не че наградите на “академията” могат да изненадат с нещо - на прима виста се сещам за наградата на Denzel Washington за главна мъжка роля през 2002 за адски глупавата боза на Antoine Fuqua “Training Day” при положение, че двама от номинираните бяха Sean Penn за ролята си в I Am Sam (плакахте ли на този филм?) и Russell Crowe в ролята на Джон Неш в A Beautiful Mind…

More insanity: `No Country for Old Men,’ Coens to Win Oscars, Traders Predict … (Bloomberg)

Най-накрая намерих Helvetica. Изгледах го ритуално и с благодарност.

Филмът е за шрифта Helvetica (”швейцарският“), но го гледах (с много удоволствие) през очите на човек, който получава kick, не толкова от типография, колкото от семпъл и силен индустриален дизайн (тема, която не беше спомената изрично и по име във филма), от семпли неща, като проста порцеланова чаша с щампа, която ти носи vibe, кичозна хавлия надпис “kada 602pt type says relax” (каквато показва Michael Place), just making something beautiful out of something very ordinary… the ordinary things that most people will just gloss over I find really beautiful…

Филмът е за неутралността на средството, за перфектните пропорции, които правят така, че “всички букви да изглеждат еднакви” (макар и това да бе казано в отрицателен контекст и с отрицателна оценка от няколко събеседника), за оставането на смисъла в самите думи (а не прехвърлянето му върху шрифта) и освобождаването от каквато и да било смислова натовареност на шрифта сам по себе си (макар и някои да наблягат на “моденизъм”, “атмосфера за модерност”).

Макар и модернизъм или модерност да са били легитимни описания за Helvetica през 70-те и особено в областта на корпоративната идентичност (неповторимостта на тялото?), едва ли са подходящи към днешния ден. Точно защото (както каза Wim Crouwel) всеки е дете на времето, в което живее и по-скоро начинът, по който използваш шрифта, контекста, събитието, атмосферата, с която го свързват хората, които въобще имат сетивност за подобни неща, го правят подходящ или неподходящ.

Ако трябва да избирам днес ново име за Helvetica на принципа, на който са давали имена на младите индиански момчета (име, което си заслужил), нямаше да е “Модерен” или “Дизайнерски” или “Корпоративен” или “Машинен” или “Емоционален” или дори “Неутрален” (макар и да е такъв). Щеше да бъде “Подходящ“. Подходящ за шифт, използван в декларациите на американската агенция по приходите (IRS), подходящ за corporate identity на Panasonic (забелязали ли сте как някои от най-капитализираните компании умишлено нямат лого - логотата им са просто имета им, изписани с конкретния typeface), подходящ за флайър за техно парти (Manuel Krebs: “ако не сте професионален дизайнер, просто излолзвайте helvetica bold за флайъра си, по възможност с един размер, и ще сте файн”). Подходящ и от гледна точка на “читаемост” = “ползваемостта” в света на писаното слово. Какво по-подходящо за един забързан делови свят от неутрален шрифт, който е лесен за разчитане (от него са отстранени всички излишни елементи, но не е машинизиран като fixed-width шрифтовете, които измъчват окото), проникнал е (понякога до болка) в ежедневното ни обкръжение и като следствие от горните - е бърз за разпознаване и разчитане. Подходящ.

И както каза Michael Bierut (цитирам по памет): не бих повярвал, че е възможно да има правило за това, че дължината на това спрямо дължината на онова е “правилната” или правилност в кривата, с която е изрисувано малкото а или глвното G, което правило да е отвъд границите (по-обхватно от) просто нечий (конкретен индивидуален) вкус, но ето - вече 50 години Helvetica, просто sits there, daring някой да промени нещо по нея, така че шрифтът да стане по-”правилен”… and yet it seems to be unfixable.

Красотата на простите неща, с които поколения наред избират да бъдат обградени в ежедневието си.

Обичам филми със смисъл. Обикновено за тях рядко може да се каже “много ми хареса”, т.к. обикновено са тъжни, често нараняващи, но оставящи ти усещането за близост със и благодарност към създателите им. Радвам се, че този тип филми са любими и на различни създатели на кино, независимо от това дали опитите им са успешни или не - не би трябвало да те съдят за това, че си опитал - могат да ти се поклонят, да те разкритикуват, да се присмеят на претенциозността ти, която е резултат от това, че си опитал да копираш чертите на истинските класически шедьоври, но си проуснал основното (което прави шедьовъра такъв), а си видял и копирал само повърхностното, онова, което суетата ти те кара да мислиш, че ще се хареса на хората, към чието високо мнение се стремиш. Но никой не би трябвало да те съди, че си опитал.

Добре, братя Коен създават продукт. Ние се възползваме от това да изразим мнение, че макар и гледаеми, в общия случай филмите им са далеч от критериите за високо кино. И този пост въобще нямаше да бъде написан ако не беше невероятния hype около всеки нов техен филм. В случая чашата на удивлението ми преля с No Country for Old Men, който вече е с рейтинг 8.7 по скалата на IMDB (Bayesian estimate) и на 14-то място в IMDB top 250… Само за сравнение, ето няколко филма, които вече са негови подгласници:

#63 Requiem for a Dream (8.4)
#145 Amores Perros (8.1)
или пък House of Sand and Fog (7.7), който въобще не е намерил място в топ 250.
Затова пък Fargo и The Big Lebowski са съответно на 114 и 169 място?
Не е ли ridiculous и абсурдно?

Добре, както всички знаем, нито гласуващите, нито Bayesian estimation-ът в IMDB са много надежден показател (макар че едва ли скоро ще бъде приложен по-успешен модел за околичествяване на субективна качествена оценка). Така. Ами всички тези номинации и награди?
Не е ли адски ridiculous и адски абсурдно?

Ако търсех конспирации или други подобни обяснения, сигурно щях да ги намеря. За сега просто избирам да играя хлапето, което невиждайки онова, което никой така или иначе не виждал, чистосърдечно възкликнало: “Та царят е гол?!”

Spoilers: Предполагам нескопосаните сценарии би трябвало да са способни да привлекат единствено актьори с не особено впечатляващи умения. The Kingdom спазва това правило със сигурност - Джейми Фокс, който играе си-ай-ей агент и заедно с екипа си от трима души успява да избие може би всички членове на организация, осъществила голям атентат в Саудитска арабия, включително и лидера й. Сценаристът се беше погрижил в началото арабите да взиивят дечица на детска площадка, за да не останат зрители, които да са раздвоени - тези и тези са лошите, взривяват дечица и заслужават да бъдат изпратени в отвъдното. Отиват “нашите” си-ай-ей-ци, кралят на СА ги подкрепя в търсенето на справедливост, застрелват сигурно 50 човека, без да дадат жертва, пробират се у дома и грижата, която ги наляга е какви показания ще дадат.

Едно е Джордж Клуни и Сириана (Stephen Gaghan), друго е Джейми Фокс. Благодарение на тази сигнална теория (която ми е служела много добре за филмите със Стивън Сегал или Ван Дам например), ще мога да се “предпазя” и от други филми с Джейми Фокс. По-добре да бях гледал Tripping the Rift например или някое documentary… или просто да бях поспал.

Не всеки, който е гледал едно documentary за Саудитска арабия може да напише смислен сценарий. Неприятно беше и това, че в началото (докато още течаха надписите) имаше кадри от едно documentary, което и аз съм гледал (и си пазя) за Саудитска арабия (хаус ъв сауд), което ми даде фалшива надежда, че авторите ще се опитат да бягат от клишетата, да бъдат безпристрастни и да разкажат някоя материална история, индивидуална за конкретната обстановка. Тук нямаше такава - “историята” можеше да бъде поставена на произволно място на военен конфликт (например Ирак или Афганистан), да се отиде на наказателна мисия, да се изтребят всички сякаш всичко е електронна игра и пак да се завърши със заключението - войната оставя без бащи деца, чието утешение докато пораснат е да си повтарят, че “ще ги избият всички” (от врага).

Рейтинг: Боза.