Leo’s Tiny Life ♠ HisMemories.com

За пореден път сменям интернет обиталището си. В началото (2002) беше един postnuke (php-nuke базирана система за управление на съдържанието), инсталиран на служебното двеста-и-нещо мегахерцово AMD на Зак. Тогава той работеше в един от малките интернет доставчици в София, беше сложил Slackware на машинката си и ми беше дал shell акаунт. В замаяна на това, че можех да изтезавам машинката му с бъгави CMS-и му помагах с дизайна и част от новините за хоби-проекта му - информационен сайт за Slackware. Нито журналът, нито сайтът на Зак просъществуваха дълго. Единственият български блогър, който помня от това време като че ли е Петя, а понятието “блогър” беше чуждо колкото на толкова всички сравнително активни интернет обитатели по това време, толкова и на мен. След това продължих (погрешно) да експериментирам повече с формата отколкото със съдържанието. Местих се “на ново място”, задвижвано от XOOPS, от b2 (за по-младите - това беше някогашното битие на wordpress). След време открих чара на LiveJournal - може би и до днес - един от най-добрите примери за социална мрежа, да именно социална мрежа, въпреки, че за невъоръженото око изглежда просто като място за лични журнали. А по това време, LiveJournal беше многократно по-стойностен, изчистен и ценен от потребителите си - приемането в клуба му ставаше само с покани и всеки потребител имаше право да покани само един единствен човек. Нямах познати там, затова се регистрирах в отворената и безплатна алтернатива Blurty.com Е, имах журнал, технически съответстващ едно към едно с този на LiveJournal (същия свободен софтуер), но там го нямаше обществото от интересни активни хора, което трябва да е достатъчно голямо, за да може човекът с особен вкус за едно или друго да намери поне шепа съмишленици и автори, в чийто редовен читател да се превърне. Затова издирих LiveJournal-ския акаунт на произволен българин, който в последствие се оказа много точен младеж, с когото се оказа, че сме учили в един и същи факултет и се престраших да го помоля за единствената му покана за LJ. И той ме покани с готовност (благодаря, Георги). И така, за известно време бях редовен потребител на най-приятната социална мрежа, населена с приятни особняци, които се обединяваха по интереси и споделяха много повече за живота си от вече баналното a/s/l, една песен, няколко клипа и няколко поста “здравей, благодаря, че ме добави”. След това обаче поканите отпаднаха и всеки можеше свободно да се регистрира. Не изведнъж… по-скоро за няколко месеца, дори година, сайтът се промени. “Приятелите”, чиито синдикирани постове четях всеки ден не се бяха изменили, но групите се бяха наводнили с новодошли търсачи на статус и внимание. Така и никога не изоставих LJ изцяло, но отново ми се стори хубаво и уютно да разположа журнала си на отделен, собствен сайт и донякъде да бъда единак. По това време SEO ми беше хоби и затова избрах втората най-добра в SEO-отношение платформа по това време - Drupal (Plone щеше да дойде в повече на нервите ми). И това превъплъщение не просъществува твърде дълго, въпреки, че като цяло изпълнението беше сполучливо. Винаги се намираха дребни детайли, които да ме накарат да закрия и изтрия всичко. Но след няколко седмици на апатия, отново ме досърбяваха ръцете да споделя някоя своя позиция или просто знаменателен момент. И отново се връщах към LiveJournal. Безброй пъти съм се убеждавал, че е по-добре, по-здравословно, по-щадящо да нямам никакъв журнал, да не се налага да защитавам непопулярните си позиции, да губя часове пред екрана в седмиците преди решаващи изпити и събития. Но за мен се оказа нещо неизбежно - нужно ми е да споделя линк или два, изречение или абзац и най-добре за всички е това да се случи по най-ненатрапчивия начин - с публикация в личния журнал асорти (да, все още имам познати, които го правят с помощта на двадесет сантиметрови carbon copy списъци). Типична стратегия при учене - ако има нещо, което те занимава, просто го излей върху хартия, за да можеш да продължиш напред с ясно и чисто съзнание.

Сега зная, че няма да изоставя LJ - дали под формата на Private Entries или Friends Only Posts, под една или друга форма най-вероятно ще остана там.

И все пак - защо реших да направя отделен сайт.

• Защото имам свободата да редактирам външния вид на сайта по какъвто начин пожелая, да сложа java script и embedded objects (броячи, last.fm радио и т.н.) където поискам.;
• Защото предпочитам да инвестирам времето си в свои страници, а не в такива, притежавани от Six Apart, които могат да направят съвсем непредизвестено каквото пожелаят с тях - например да сложат масивни банери като във vox.com;
• Защото като че ли стана задължително да имаш - “ако наистина можеш да си направиш сам, защо използваш масова услуга като масите…” - е добре, мога, направих си, подчиних се на клишето;
• Още причини, за които сега не мога да се сетя, но със сигурност ще си ги спомня утре докато чакам трамвая.

Негативите:

• Ще трябва сам да се грижа са неизбежния спам;
• Ще трябва сам да се боря с актуализации на машината, плъгини, теми;
• Сървърът, базата, и php-то със сигурност ще се чупят по-често отколкото на сървърите на LJ. Или поне за по-дълго време - LJ са доста бързи с ремонтите;
• Ще трябва да плащам. За домейна например. Колкото за две водки плюс три бири в О!Шипка.