Дъ Кингдъм
Spoilers: Предполагам нескопосаните сценарии би трябвало да са способни да привлекат единствено актьори с не особено впечатляващи умения. The Kingdom спазва това правило със сигурност - Джейми Фокс, който играе си-ай-ей агент и заедно с екипа си от трима души успява да избие може би всички членове на организация, осъществила голям атентат в Саудитска арабия, включително и лидера й. Сценаристът се беше погрижил в началото арабите да взиивят дечица на детска площадка, за да не останат зрители, които да са раздвоени - тези и тези са лошите, взривяват дечица и заслужават да бъдат изпратени в отвъдното. Отиват “нашите” си-ай-ей-ци, кралят на СА ги подкрепя в търсенето на справедливост, застрелват сигурно 50 човека, без да дадат жертва, пробират се у дома и грижата, която ги наляга е какви показания ще дадат.
Едно е Джордж Клуни и Сириана (Stephen Gaghan), друго е Джейми Фокс. Благодарение на тази сигнална теория (която ми е служела много добре за филмите със Стивън Сегал или Ван Дам например), ще мога да се “предпазя” и от други филми с Джейми Фокс. По-добре да бях гледал Tripping the Rift например или някое documentary… или просто да бях поспал.
Не всеки, който е гледал едно documentary за Саудитска арабия може да напише смислен сценарий. Неприятно беше и това, че в началото (докато още течаха надписите) имаше кадри от едно documentary, което и аз съм гледал (и си пазя) за Саудитска арабия (хаус ъв сауд), което ми даде фалшива надежда, че авторите ще се опитат да бягат от клишетата, да бъдат безпристрастни и да разкажат някоя материална история, индивидуална за конкретната обстановка. Тук нямаше такава - “историята” можеше да бъде поставена на произволно място на военен конфликт (например Ирак или Афганистан), да се отиде на наказателна мисия, да се изтребят всички сякаш всичко е електронна игра и пак да се завърши със заключението - войната оставя без бащи деца, чието утешение докато пораснат е да си повтарят, че “ще ги избият всички” (от врага).
Рейтинг: Боза.
Защо Джоуи свири на бас?
Историята на Джоуи Де Майо (от Manowar) за това как се е случило така, че свири на бас китара.
Нашата история (на гимназиалната ни рок групичка) е следната: Вече ходехме на уроци по класическа китара и когато дойде времето да си купим електрически инструменти и бяхме определили ден, който да бъде deadline, в който да сме разпределили кой на какво да свири (да, положението наистина беше толкова гимназиално-забавно), в едно от междучасията Ванката каза: ми аз ще свиря на баса; аз казвам - ми ок; на следващото междучасие той идва и казва - не, аз ще съм на китара, аз пак казвам - ми ок; после, преди да е свършило междучасието, идва пак и казва - “последно, аз съм на бас”. И така и стана. Истината е, че ако имахме още една стая у дома - щях да си купя барабани…
