Leo’s Tiny Life ♠ HisMemories.com

Разглеждам Google Zetitgeist 2007 и се оказва, че едно от най-търсените обяснения (what is) е “what is emo”… Точно между “what is java” и “what is bluetooth”… Наложи се да се информирам =)

• Ето краткият отговор на “що е то емо”;
• That’s what I call emo - YouTube Edition;
• Tickle Me Emo;
• Още видео insights…
• Как да бъдем емо… (“why are there so many colours, what are you trying to tell me…“)

А едно време беше просто “goth”. Но пък беше значително по-малко lame да си goth, отколкото сега (ми изглежда) да си emo =) Е, не искам да съм too hard on тия дечурлига. Просто колкото по-масирано е движението, толкова по-малко искрено ми изглежда. И все пак, по-добре е хамериканската младеж да слуша Green Day и My Chemical Romance отколкото Бритни… е, не е като да слуша Paradise Lost и Type-O-Negative, но това е положението - смяна на поколенията…

Ето и малко footnotes по темата:

1. La Gorce, Tammy (2007-08-14). Finding Emo. The New York Times.
2. Bunning, Shane (2006-06-08). The attack of the clones: an emo-lution in the fashion industry. Newspace, University of Queensland, School of Journalism and Communication.
3. Stiernberg, Bonnie (2007-03-13). What is emo?. The Daily illini.
4. Sands, Sarah (2006-08-16). EMO cult warning for parents. The Daily Mail.

Обичам филми със смисъл. Обикновено за тях рядко може да се каже “много ми хареса”, т.к. обикновено са тъжни, често нараняващи, но оставящи ти усещането за близост със и благодарност към създателите им. Радвам се, че този тип филми са любими и на различни създатели на кино, независимо от това дали опитите им са успешни или не - не би трябвало да те съдят за това, че си опитал - могат да ти се поклонят, да те разкритикуват, да се присмеят на претенциозността ти, която е резултат от това, че си опитал да копираш чертите на истинските класически шедьоври, но си проуснал основното (което прави шедьовъра такъв), а си видял и копирал само повърхностното, онова, което суетата ти те кара да мислиш, че ще се хареса на хората, към чието високо мнение се стремиш. Но никой не би трябвало да те съди, че си опитал.

Добре, братя Коен създават продукт. Ние се възползваме от това да изразим мнение, че макар и гледаеми, в общия случай филмите им са далеч от критериите за високо кино. И този пост въобще нямаше да бъде написан ако не беше невероятния hype около всеки нов техен филм. В случая чашата на удивлението ми преля с No Country for Old Men, който вече е с рейтинг 8.7 по скалата на IMDB (Bayesian estimate) и на 14-то място в IMDB top 250… Само за сравнение, ето няколко филма, които вече са негови подгласници:

#63 Requiem for a Dream (8.4)
#145 Amores Perros (8.1)
или пък House of Sand and Fog (7.7), който въобще не е намерил място в топ 250.
Затова пък Fargo и The Big Lebowski са съответно на 114 и 169 място?
Не е ли ridiculous и абсурдно?

Добре, както всички знаем, нито гласуващите, нито Bayesian estimation-ът в IMDB са много надежден показател (макар че едва ли скоро ще бъде приложен по-успешен модел за околичествяване на субективна качествена оценка). Така. Ами всички тези номинации и награди?
Не е ли адски ridiculous и адски абсурдно?

Ако търсех конспирации или други подобни обяснения, сигурно щях да ги намеря. За сега просто избирам да играя хлапето, което невиждайки онова, което никой така или иначе не виждал, чистосърдечно възкликнало: “Та царят е гол?!”

Не твърдя, че разбирам от мобилни телефони. От един телефон искам само да работи и да има характеристиките, които са изброени в брошурите и на сайта на производителя. И още едно много просто изискване - да се държи предсказуемо. В моя случай това означава - да не се изключва когато си пожелае. Случва ми се по 60 пъти на ден - всеки път, когато е в ръцете ми… както и когато не е. Потърсих информация в мрежата за опита на други и най-вече за начини, по които този проблем би могъл да бъде решен… и дали въобще е решен от другиго. Оказа се, че проблемът важи не само за моя модел Siemens, а за доста по-широк кръг модели (за да не кажа всички). Примерна извадка от GSMArena.com.

Докато отношението на производителя остава да бъде такова, каквото при Ford Pinto (“Ford was aware of this design flaw but allegedly refused to pay what was characterized as the minimal expense of a redesign. Instead, it was argued, Ford decided it would be cheaper to pay off possible lawsuits for resulting deaths.”), каквато и лоялност да е имало някога към Siemens, не само ще мине през нулата по скалата, но и ще навлезе в онази отрицателна категория, която ясно се забелязва и от другите - които никога не са били потребители на неин продукт, но имат достатъчно наблюдения върху приятели и познати, така че никога и да не си помислят да бъдат собственици на такъв продукт (протобоклук)…

Затова и хиляди (а може би и милиони) потребители по света по-скоро се чувстват възмездени (отколкото учудени), когато някое поделение на Siemens банкрутира или когато разследват поредния executive за злоупотреби, подкупи и т.н. Тези потребители вече са се чувствали ограбени, преживели са го, извлекли са урока за себе си и са оставили пазарът като цяло да се разплати с когото прецени. Определено никога вече, няма да си купя нищо произведено от Siemens - не само на Simens Mobile (и банкрутиралия им несмки клон), но и на дъщерните компании на Siemens AG като Fujitsu Siemens или OSRAM.

Само се моля някой ден животът и здравето ми да не зависят от произведена от тях медицинска техника…

YouTube/Google са свалили клипчето на RischterScales (кето постнах през един пост назад) по необясними причини. Или може би са обясними - “Here Comes Another Bubble” (за акциите на tech компаниите) не се е харесало на доста акционери, които аха да станат милионери. Как ви се струва - пазарна капитализация на AMD = 5 милиарда, на Ford 14.88 милиарда,  на General Motors - 15.47 милиарда, а индиректната оценка за Facebook = 15 милиарда.

По тази причина поствам нов линк с клипчето - от Yahoo! (докато и те не се подплашат - почти като documentary е - и има потенциалът да събуди доста хора).

Пазарите в щатите изживяват и ще изживяват през следващите няколко години едно голямо пук. У нас това може да се случи със скорост няколко месеца - те обаче са too big to fail и драмата се разиграва сякаш на забавен каданс. Може би е само въпрос на “кога” 1 долар ще е равен на един швейцарски франк. А какво би станало ако един долар стане равен на един лев, колко глупаво би звучала песента на Сашка Васева, припяваща “Доларите стават, левовете не…”

(имаше и такива времена… имам чувството обаче, че повечето ни сънародници имат масова амнезия…)

Ето и две весели клипчета на тема ипотечната/кредитната криза и отражението й не само върху виновниците:

Клип 1, Клип 2

Това и недвижимите имоти у нас са две интересни теми, върху която отдавна смятах да помърморя тук (пук!), но ще видим кога ще имам времето и спокойствието да попиша… До тогава - весело прекарване с горните клипчета!

Джисъс Крайст, Мадър ъв Год…

Преди време Joi Ito беше в София и накратко засегна темата за the tech stock bubble. Накратко - колкото повече “stupid money” се наливат в дадена индустрия (разбирай покупки на акции от инвеститори, които никак не разбират от спецификата на съответната дейност), толкова повече тя се балонизира. Това важи за всяка “промишленост”. Joi Ito просто му даде име - Web 1.0 имаше своя “Bubble 1.0″. Вече си имаме Web 2.0 (Jargon 2.0 и т.н.) и по кривата се приближаваме до Bubble 2.0 и съответно Crash 2.0. Особено ме втрещи оценката, която индиректно бе дадена на Facebook (Условия за ползване на FB и източници на Venture Capital финансиране) от една фирма в Редмънт. Честно казано, надявам се OpenSocial да направи компании като Facebook само спомен (още ужасни сценарии на тема identity theft).

Както и да е, поводът за настоящия пост беше следната интелигентна песничка и съответстващият й клип, която доста ме ободри (обърнете внимание на пазарните капитализации на фирмите, посочени в началото на клипа): Here Comes Another Bubble (YouTube Link).

Днес се навършват 3 години от убийството на Dimabag Darrell, човек чийто лик е бил на тенсиките, които съм носил от 92-93-та насам (и като него носех бръснарско ножче на врата си от подготвителен клас до края на първи курс… когато се разделих и с дългата си коса), невероятен китарист, впечатляващ не толкова с невероятна техника, колкото с умението си да създава атмосфера в песните, с умението си да създава онова, което всеки разбира какво е, но за което така и не намира аналог на собствения си език - groove. Китаристът на PanterA… За нас, през деветдесетте PanterA беше просто метъл или хардкор - някаква смесица, която ни караше да скачаме за пого на “Fucking Hostile” или да се разчувстваме на “Hollow” или да поканим на танц чаровна метълка на “Cemetery Gates“. По-късно ги определят, като (едни от) бащите на “groove metal”, етикетче, което по-късно ще залепят и на MachineHead (които обожавах, после залитнаха по неприятния за мен нео-метъл, но сега, след като създадоха втория си шедьовър, обожавам още повече). Една от песните в последния MachineHead е “посветена” на “критика” William Grim от списаниети Iconoclast, който публикува статия, атакувща покойния Dimebag и цялата метъл култура въобще. Съществуването на хора като William Grim ми остава непонятно. Той със сигурност е усетил какво означава да отправиш напдки срещу една от най-симпатичните, добри, всесели, енергични, непретенциози и същевременно виртуозни личности в метъл-света, каквато беше Dime Darrell.

След свързаните с наркотици проблеми на Phil Anselmo и практическото разпадене на PanterA, Dimebag с брат си Vinnie и Бившия китарист на Halford (изявяващ се тук като вокал), бяха създали DamagePlan. И макар и първият (и единствен) техен албум да не представляваше особено вдъхновение за мен, бях много, много щастлив, че хората от PanterA продължаваха да имат свой творчески път (след като други, повлияли на съзнанието и сърцето ми по възможно най-силния за един музикант начин, ни бяха напуснали пак през Декември, няколко години по рано… RIP, Chuck).

И в един момент, по време на концерт в малко градче, някакъв млад бивш-военен retard излиза на сцената и го застрелва със законно-притежавания си пистолет, крещейки “ти си виновен, че Пантера се разпадна”… А това дори не беше така… “Виновен” за разпада беше Phil, един от най-харизматичните личности в метъла. Баха се сдърпали и нацупили един на друг - нещо като свада между приятели, която всички очаквахме рано или късно да свърши… никой не вярваше, че такива приятели наистина се ненавиждат. Феновете се оказаха прави - поне Phil призна, че винаги го в обичал повече от роден брат… за съжаление обаче, това стана след смъртта на Dimebag. От тогава, вече за трета година, на сайта на Phil няма нищо друго освен това черно писмо.

Знаете какви са новинарските емисии у нас - често новини от глобално значение минават “покрай ушите им” и така и не намират отражение. Но на този ден преди три години не беше така… И канал едно и би ти ви (предполагам и други) съобщиха в централните си емисии за това, че “китаристът на Пантера е бил застрелян на сцената по време на концерт”. За мен това означаваше, че дори измежду хората тaм, са се намерили такива, за които Dimebag е значел толкова много, че са се преборили тази новина да бъде една от топ-новините на деня. Тъгата от смъртта на Chuck Schuldiner разтърси хората, но намери отражение основно в интеренет и специализираните радио-предавания и списания - бяхме ясно-дефинирана група хора, които знаеха какво са загубили. При смъртта на Dime обаче, с участието и традиционните електронни медии, човек имаше усещането, че цял свят скърби…

R.I.P, Dime, far beyond…